Като малка си имах дневник. Таен дневник. Никой не знаеше за него. Освен майка ми. А тя пък често се шегуваше с мен за това. Казваше, че ако продължавам така един ден този дневник ще ми стане най-добрата приятелка. Не го правеше с лоши чувства, напротив, развеселяваше ме. И пишех в него. За всичко. Всеки ден. Понякога наобяд, но задължително всяка вечер. Изписвах по две, три, даже четири страници за вечер. С какво ли? Хехехех... С какво ли не! Тогава влизах в пубертета, и толкова много неща ме вълнуваха, вбесяваха, или пък ме правеха неземно щастлива. Минаха няколко години, тефтерите се трупаха, а аз продължавах да пиша. Бях осъзнала, че когато опиша всичко, до най-малките подробноти, картинката ми ставаше кристално ясна. Изливах всички емоции на празните страници, и след това бях способна да мисля съвсем трезво. Така успях да мина едни от най-кофти моментите си, там стоят излегнати по редовете най-големите ми борби и успехи, там са сгушени всички щастливи моменти, там стоят белезите от сълзите ми. Само като погледне човек почерка, и му става ясно съответният ден в какво настроение съм била.
Спрях да пиша някъде около деветнайсет годишна. Миналата събота открих огромен кашон на тавана. Пълен с тефтери. Разлистих ги, и усетих. Огромни вълни, пълни с горчилка, гняв, щастие, музика, картинки, купони, любов, приятели... И си спомних!!! Спомних си какво беше да пиша там. Спомних си хобита, отдавна забравени в този стар кашон. Спомних си списъка с места, които да посетя, филми, които да гледам, книги, които да прочета..... Спомних си какво е да оставиш цялата кал на живота да се размаже по страниците, да се оттече от теб, да не те преследва и притиска. И ми хареса....

Колко много неща носят спомените.