Преди години много ми беше странно като гледах как приятелките ми ревнуват гаджетата си. Никога не го бях изпитвала. Беше ми чуждо, приемах го за болест, за резултат от ниска самооценка, слаба връзка, минали връзки, в които са им изневерявали. Беше ми чуждо, на моменти дори забавно. Никога не се съмнявах в гаджетата си. Дори не се замислях дали са ми верни. Този въпрос никога не беше заставал на дневен ред при мен.
И после го изпитах на собствен гръб. Объркването - чуваш едно, виждаш друго, а неговите думи не само се разминават с това, което знаеш, ами и сами по себе си звучат оправдателно, и някак нелогично, не на място. Следва гнева, че може би лъже. Обидата от лъжата. И накрая болката.
Боли, когато те лъжат в очите, че всичко е наред, а зад гърба ти вършат точно обратното на казаното. Правят те на маймуна, сякаш си прекалено тъпа, за да видиш, да разбереш, да покажеш негодувание. Сякаш си бездушна овчица, която ще преглътне всичко, и никога няма да ти напомни какво си казал и обещал.
А след болката идва Тя - Дивата Ярост. Харесва ми. Кара ме да правя неща, които иначе не бих посмяла. Кара хората на момента да се съобразяват с мен, защото виждат, че ще откъсна нечия глава без да се усетя. Мразя да ме правят на идиот.
Най-лошо е, когато го усещаш, когато почти можеш да докоснеш това, което витае във въздуха, и да кажеш "Ето, знаех си, че ме лъже". А неможеш. Защото имаш само емоции: наранена си от едно, боли от друго, подозираш заради трето, четвъртото въобще не се връзва, за пето дори не ти дават обяснение. И отговора на всичко е "Въобразяваш си". Защото до като не го хванеш "на калъп" мъжа все ще измисля нова и нова лъжа, а когато го хванеш, ще каже, че нещо не си видяла правилно, не си разбрала, бил е пиян, друсан, хипнотизиран, отвелен от извънземни и какво ли още не. Защото когато се чувстваш така, както животното в примката, малко преди да дойде ловеца, си готова да повярваш на всичко, само и само да запазиш любовта, нежността, страстта, и всичко онова, което си имала само преди няколко дни или часове. И защото човека, който държи сърцето ти в ръцете си, ти обещава нещо точно преди да паднеш в пропастта, си готова да се хванеш и за сламка.
Тогава затаяваш дъш...... Чакаш първия гръм от бурята......
В този момент времето спира....

До като не се докаже.... Просто трябва човек да е упорито-надяващ-се-на-най-доброто :)))))))