Тя вярваше в любовта. Онази, истинската, до гроб, която съществува въпреки, напук, и именно заради пречките пред нея. Той вярваше в разбирателството. Онова странно познаване до болка на човека до теб, което ти дава сигурност и спокойствие.
Тя обичаше с любовта, в която вярваше. Обичаше страстно, силно, като ураган от нежност. Той обичаше с любовта, в която вярваше. Обичаше спокойно, уравновесено, всичко се крепеше на приятелството между двамата.
Тя беше като диво цвете. Където и да идеше, разцъфтяваше. За нея всички хора бяха добри, до като не докажеха обратното. Каквото и да ставаше, беше за добро. Оптимизмът и беше направо заразителен. Обичаше смеха и приятелите, излизанията, кафетата, купоните. Искаше да обича и да я обичат - само това й трябваше за да е щастлива. Ако е обичана е готова на всичко за да запази тази любов. Не я стряскаха битовите проблеми, готвене, чистене, деца, работа - всичко беше лесно, ако Той е до нея. Дори е удоволствие - та нали е за любимия.
Той беше като бетонна колона. Беше реалист, прагматик, егоист. Нямаше значение хората добри ли са или лоши - за него те се деляха на хора, които може да си дават мнението (приятели) и хора, които по-добре да не му се бъркат (всички останали). Беше твърдото рамо, на което спокойно да се облегнеш, а Той ще те закриля и пази, ще се грижи за теб. Никога няма да те изостави. И щом те обича егоизмът му изведнъж се разпростира и над теб - трябва да имаш най-хубавото, най-доброто..... всичко!
Тя обвърза душата си с него. Когато беше тъжен тя попиваше тъгата, когато беше болен тя поемаше болката, когато беше щастлив, тя отразяваше щастието му.
Той застана до нея. Когато беше тъжна я успокояваше, когато беше болна се грижеше за нея, когато беше щастлива й се радваше.
Нито единят, нито другият получи любовта, която искаше, която чакаше, която търсеше. И това им донесе толкова болка, колкото нищо друго в живота им. Нанесе им рани, които никога няма да зараснат. Останаха белези...
Но взаимно се уравновесяваха.
И единят, и другият осъзнаваха, че всеки от тях компенсира недостатъците на другия и те вече не са такива. Допълваха се и някак успяваха да израстват заедно в тази болезнена връзка.
Никой не вярваше, че могат да се задържат заедно толкова дълго. Дори и те самите не го вярваха в началото.
Сега тя неможе да си представи живота без него!
Сега той смята, че тя е идеална за негова съпруга и майка на децата им.
До кога ли обаче щастието ще успява да тушира сълзите им?!? Или просто вече няма какво да се тушира?!?

Боли, като го чета, но се усеща и лъч надежда!
Желая ти късмет!!!

боли, повярвай.
faerie, има надежда, щом има любов ;)

коментарът ми ме подсети за нещо, което четох наскоро:
http://boyoto.blog.bg/viewpost.php?id=46272

Незнам дали е така, но...има идея.

А за разликите между тя и той - това са май вечните разлики между мъжа и жената. Ти си емоцията, той е разума. Не искам да ти се меся, просто..помисли в тази посока.

sis, то е мислено. И решението е взето....